Отглеждане на Царевица

Царевицата е важна продоволствена, фуражна и техническа култура. Царевицата развива голяма надземна маса, която може да се изполва за храна на селскостопанските животни в зелено състояние или силажирана. Царевицата е топлолюбива култура. Стопански тя не е сухоустойчива и не се получават високи добиви без напояване. Предявява големи изисквания към почвата. Фазите 2-3 листа и 6-7 листа са критични за получаването на висок добив от царевица. Критични по отношение на влагата са и периодите на изметляването, цъфтежа и наливането на зърното.
Царевицата понася краткотрайно отглеждане след себе си при поливни условия. Най-подходящи предшественици за отглеждане на царевица са едногодишните и многогодишните бобови култури. Добри нейни предшественици са пшеницата и ечемикът. Те са и основни предшественици за отглеждане на царевицата в нашата страна.
Веднага след прибирането на пшеницата и ечемика се извършва оран на 18-20 см при по-леките почви и на 20-25 см при тежките почви. След люцерна се извършва лющене на 6-8 см (за подрязване на кореновите шийки) и 10-15 дни след това - оран на дълбочина 20-25 см. Изораните площи се поддържат чисти, в зависимост от заплевеляването, чрез дискуване и култивиране. Царевицата реагира на торене с оборски тор. При отглеждане на царевица при неполивни условия трябва да се внасят по 2-3 тона оборски тор на декар, а при поливни 3-4 тона, преди извършването на оранта. Фосфорните и калиевите торове се внасят преди оранта. Азотните торове при неполивни условия се внасят преди сеитбата на царевицата, а при поливни - 1/2 предсеитбено и 1/2 като подхранване. 
Царевицата се засява, когато на 10 см дълбочина почвата трайно се затопли до 10-12°С. Това за нашата страна е от 5 април до 5-10 май.  Разстоянието между растенията вътре в реда зависи от начина на отглеждане и от хибрида и е от 20 до 30 см. Дълбочината на засяване е 6-8 см. Гъстотата на посева (5000-7000 растения на декар) е един от главните фактори, определящи величината на добива. Тя зависи от хибрида, условията на отглеждане и други фактори. Сеитбената норма в килограми на декар е 1, 5-2 и рядко над 2.
Захарната царевица е специален ботанически подвид, годна да се консумира в свежо състояние в млечна зрялост веднага или да се консервира. В развитите страни сладката царевица е много популярна и се яде в натурален вид и като гарнитура към други храни, използва се целогодишно както свежа, така и замразена или консервирана. Млечната зрялост е най-подходящата технологическа фаза на прибиране. В тази фаза царевицата съдържа 7-8% захари, 10-11% скорбяла, 12,9% белтък и около 70% вода. По калоричност и сухо вещество този вид царевица превишава всички използвани зеленчуци у нас. В зряло състояние зърната на сладката царевица са с восъчен цвят, спарени и нямат хубавия вид на обикновената царевица. Като я види човек, остава с впечатление, че е набрана зелена и след изсъхване зърната са придобили такъв вид. От съдържанието на захари в зърното 7-8% са с преобладаване на редуциращите, и особено захароза, глюкоза и малтоза. Най-ценни са водоразтворимите полизахариди до 40% от въглехидратите, зърната съдържат два пъти по-малко скорбяла от обикновената царевица. Тя e естествен източник на ценни витамини като А, В, В2, С, РР.
От извършените проучвания е установено, че сеитбата трябва да се извършва на 6-7 см дълбочина, като се сее на 70 см междуредие и в реда на 25-30 см разстояние. Поставят се по 2-3 зърна и след поникване се оставя по едно растение. По време на вегетацията братята не се отстраняват. При напояване се извършват 3-4 поливки според нуждите. Технологическата зрялост е фазата млечна зрялост, която настъпва 18-20 дни след оплождането, установява се по потъмняването на свилата и най-добре, като се натисне зърнотото изпуска бяла млечна течност. За пазара и за по-голямо производство сеитбата се извършва с машини, както на обикновената царевица, но полската кълняемост е по-ниска и се препоръчва завишаване на посевната норма до 20-25%. Когато се засява сладка царевица в дворове и градини за консумация, за да може да се използва за по-дълъг период от време, е добре от 20 април през 8-10 дни да се засяват по 10-15 гнезда до края на юни. Когато е за търговски цели, се засява на по-големи площи и е необходимо също да се засява на няколко дати, за да е по-лесно прибирането, защото технологичната зрялост на сладката царевица за консумация е до 5-6 дни. Когато се планира отглеждането й за търговски цели, следва добре да се организират прибирането и бързото обработване замразяване или консервиране. Не е желателно да престоява по-дълго време от 2-4 часа, защото губи от вкусовите си качества, захарта се трансформира в скорбяла.  На едно растение сладка царевица се образуват 5 до 9 кочана. Зърното на сладката царевица се характеризира с високо съдържание на захари и белтъчини. За да се разтегли периодът на прибиране на сладката царевица и да се осигури непрекъснато подаване на суровина, се препоръчва сеене в последователни сеитбени срокове. За нашите условия това може да се прави от 5 април до 15-20 май при първа култура и 25 юни - 5 юли за втора култура.
За домашна консумация в по-малки количества може да се консервира по следния начин: кочаните се очистват от обвивните листа и свилата веднага след прибиране, след което се бланшират във вряща вода за 5 минути. Нареждат се плътно в 3-литрови буркани и се заливат с 2% разтвор на готварска сол. Така приготвени, буркани се стерилизират в автоклави при температура 120°С за 1 час или при 110°С за 90 минути.  Лошо стерилизираните буркани се различават по потъмняването и по киселия вкус и не са годни за консумация.

Отглеждане на Валериана, Дилянка

Валериана, Дилянка  Valeriana officinalis L.
Валерианата е многогодишно тревисто растение от сем.Валерианови.Тя образува мощно коренище, дълго 2-4см и дебело около 2см, с многобройни шнуровидни сочни коренови разклонения, които на дължина достигат до 10-12 см, а на дебелина 1-4мм. Стъблото е право и достига височина до 2м. Към върха тя се разклонява и завършва със съцветие. Цветовете са малки, с приятен аромат, събрани в метловидно съцветие.
Валерианата се отглежда заради съдържанието в коренищата и корените от 0,5 до 2,0% етерично масло и алкалоидни валерин и хателдин, гликозида валерид, дъбилни вещества, захари и органични киселини. Биологичноактивните съставки в етеричното масло се използват за приготвяне на лекарства с успокоително действие.
Валерианата понася температури до (-25°С). Тя е силно влаголюбиво растение и предпочита дренирани почви, но с близкостояща подпочвена вода.
Добри предшественици за валерианата са бобовите, зърнените житни и фуражни култури, които се прибират рано и не оставят след себе си заплевелена почвата. Основната обработка на почвата се състои в оран на дълбочина 25см веднага след прибиране на предшественика и наторяване.
Валерианата се размножава чрез директно засяване на семената или чрез произвеждане на разсад. Семената се засяват от м.Октомври до м.Ноември. Разсадът се изнася на открито през м.Октомври-м.Ноември или м.Февруари-м.Март.
През първата година след засяването, валерианата образува розетка, а през втората формира цветоносни стъбла, цъфти и дава семена. За получаване на корени обаче валерианата трябва да се отглежда като едногодишна култура.
Валерианата има дълъг вегетационен период - от поникването на семената до получаването на нови семена минават 453 дни.
Извадените корени се измиват набързо с течаща вода, без да се държат дълго във водата, понеже активните им вещества във водата бързо намаляват. След това се орязват всички надземни части до кореновата шийка, дебелите корени се разрязват на по 2-4 части, разстилат се на тънък пласт до 15 см и се оставят в продължение на 1-2 дни да просъхнат на открито или в проветриви помещения, като се разбъркват няколко пъти. Окончателното им изсушаване се извършва в сушилня при температура 35-40 градуса.
Корените на дилянката действат успокоително при безсъние. Извлеци от корените на дилянката успокояват нервната система и удължават естествения сън. Екстракти и отвара от билката премахват сърдечните спазми, нормализират нарушения сърдечен ритъм и понижават кръвното налягане. Дилянката се прилага при безсъние, неврози, нервно сърцебиене, критическа възраст, болезнена менструация, епилепсия, гуша, виене на свят и др.
Чаят се приготвя от 1 чаена лъжичка от билката, която се запарва с 0,5 л вряла вода и се оставя да кисне 1 час. Пие се по 1 кафейна чашка след ядене 3 пъти на ден.   
Запарка: Билката се употребява и под формата на запарка: две чаени лъжички корени се заливат с 200 ml кипяща вода, оставят се да киснат в продължение на 1 час. След прецеждането на запарката от отварата се приема по 150 ml 2-3 пъти дневно според нуждата.
Внимание:
При продължителна употреба препаратите на дилянката причиняват храносмилателни смущения!
Да не се предозира билката, тъй като е възможно отравяне!

Отглеждане на Кивано

Кивано или Африканска рогата краставица, Рогат пъпеш, Мелано, Желиран пъпеш, Английски домат.  (на латински: Cucumis metuliferus) е растение от семейство Тиквови и е близък роднина на краставиците (Cucumis sativus) и пъпешите (Cucumis melo). В диво състояние расте в покрайнините на пустинята Калахари в Южна Африка.
Кивано е едногодишно лианообразно растение. Може да достигне до 3 м. дължина. Плодовете са с жълт, оранжев или червен цвят и са покрити с множество шипове, които са доста твърди и бодливи. Имат зелена, подобна на желе вътрешност с многобройни бледо зелени семена. Плодовете достигат до 15см дължина.
Кивано се отглежда върху големи площи в Калифорния, Централна Америка, Нова Зеландия и Израел.
В Европа и в България се отглежда основно от любители-градинари. Все още се отглежда сравнително рядко, но придобива все по-голяма популярност.
Растението се отглежда като краставиците, но киваното се нуждае от по-дълъг вегетационен период затова семената се засяват рано - няколко дни преди последните възможни слани за района.
Още по добре е, ако предварително се произведе разсад, като семената се засеят 3-4 седмици преди последните възможни слани. Растението е силно светлолюбиво и се развива най-добре при температура 26-28С. При поникване се нуждае от достатъчно влага.
Разсадът от кивано се изнася навън, когато средно денонощната температура се покачи  над 15С. Разсадният метод е за предпочитане, защото по този начин се получава по-голям добив, а и се избягва опасността от изгниване на семената, ако се засеят в не достатъчно топла почва.
Киваното не е претенциозно към почвата, но трябва редовно да бъде поливано.
Родовитостта е много добра. Киваното се бере когато стане оранжево.  
Киваното е устойчиво на парниковата белокрилка и на брашнестата мана. Едниственият вирус, който атакува растението, е тиквеният мозаечен вирус, затова препоръчваме превантивни мерки за борба с него.
Периодът от засяването до прибирането на реколтата е 3 и половина месеци - 110 дни.
Консумират се зрелите плодове и по-точно намиращата се във вътрешността им желеподобната, зеленикава маса обвиваща множеството семена. Вкусът е приятен и освежаващ - наподобява комбинация между краставица и лимон.
Плодовете  имат дълъг срок на годност и се запазват при стайна температура в продължение на 3-4 месеца.

Отглеждане на Аспержа

Аспержата е студоустойчиво многогодишно растение.
Отглежда се заради едногодишните и крехки стъбла, наричани 'свещи', намиращи се в почвата.

Аспержата издържа доста ниски температури, но най-добре расте и се развива при температури от 12°С до 25°С.

Не е взискателна към почвената влажност и понася засушаване, но за получаване на висок и качествен добив от 'свещи' е необходимо да се поддържа постоянна умерена почвена влажност.

Големи са изискванията и към почвата. Подходяща за отглеждането и е дълбоката структурна, сравнително лека глинесто-песъчлива почва с високо съдържание на органични вещества.

Трябва да се отглежда на място, добре огрявано от слънцето и защитено от вятър.

При подготовката на почвата през есента заедно с дълбоката, 30-40см-ова обработка се тори с 500-700 кг угнил оборски тор, 4-5 кг суперфосфат и 2-3 кг калиев сулфат на 100 кв.м.
Азотни, фосфорни и калиеви торове се дават след прибиране на 'свещите', а оборския тор - през есента.

Най-добри предшественици са житните и бобови култури, тикви, дини, пъпеши, краставици, картофи, домати, пипер.
Семената на аспержите се засяват на открита леха в края на април. Сеят се редово-на разстояние между редовете 20-25 см. Ако искаме да имаме разсад за 1 дка, трябва да засеем 50-60г семена.
Понеже семената на аспержите поникват много бавно - 2-6 седмици след засяването им, те трябва да се накиснат за 3-5 дни във вода, чиято температура е около 25-30°С.
Водата трябва да се сменя ежедневно.
След като мине срокът за накисване, семената на аспержите се изваждат от водата.
След това те се слагат в торбичка или се увиват в мокро парче от чувал.
После те се поставят при температура 25-30°С.
На петия - шестия ден семената на аспержите започват да покълнват.
Когато разсадът достигне височина 7-8см, растенията се прореждат на разстояние 6-8см. Необходимо е разсадът да се полива редовно, а плевелите да се унищожават навреме. Необходимо е да се направи и двукратно подхранване - с размит във водата оборски тор(шербет) или с 2-3% разтвор от амониева селитра.
До идването на есента разсадните аспержи имат вече коренище и по 3-4 стъбла.
През октомври стъблата им се изрязват на 3-4 см над почвената повърхност. 
Разсадът се прекопава и се оставя да презимува на разсадната леха.
Когато зимата е студена, срещу измръзване на аспержите, разсадната леха се покрива със слама или с оборски тор.
Най-качествен е едногодишият разсад аспержи с едри пъпки и дебели корени.
През втората и третата година от отглеждането на аспержата грижите се състоят в:
подсаждане на местата на пропадналите растения всяка пролет;
редовна обработка на почвата;
поливане и подхранване при нужда;
изрязване стъблата на растенията на 8-10 см над почвата всяка есен.

През тези две години растенията на аспержата образуват малък храст.
Поради тази причина в широките междуредия може да се отглеждат грах, фасул, спанак, салата, репички, моркови и др.
През третата година аспержата започва да образува вече „свещи".
От третата година нататък всяка година рано напролет аспержите се покриват (загрибват) с пласт почва, дебел около 30см.
Почвата от широките междуредия се натрупва върху канавките, които се превръщат в тирове. Благодарение на загрибването „свещите" стават бели, нежни и сочни - етиолират се.
Като привърши прибирането на „свещите", аспержите се отгрибват отново, почвата се разхвърля в широките междуредия и се поддържа чиста от плевели.

През есента пожълтелите и засъхналите стъбла на аспержите се изрязват на височина 10-15см над почвената повърхност.
В по-студени райони това изрязване се извършва през пролетта.

Колкото повече „свещи" се отрежат от растенията, толкова по-голяма е нуждата от хранителни вещества.
Затова след прибиране на „свещите" и отгрибване на растенията в почвата се внасят минерални торове - 10-15кг амониева селитра, 10-15кг калиев сулфат и 15- 20кг суперфосфат на 1 дка, а през есента - и оборски тор 4000-6000 кг/дка.

Аспержата страда най-често от болестта ръжда, която образува по младите клонки и иглиците кафяви изпъкнали петна.
Нападнатите органи отмират и добивът през следната година силно намалява.
Срещу болестта се праши със серен прах, а нападнатите части се изрязват и унищожават.

При поява на аспержовия листояд бръмбарите се събират ръчно.
При повреди от аспержовата муха, чиито личинки влизат в „свещите", се изскубват и унищожават поразените „свещи".

През третата година се прибират не повече от 2-3 „свещи" от растение.
Нормалното прибиране на „свещите" започва през четвъртата година. „Свещите" се прибират от април до средата на май.
За около 20 дни от едно растение се получават средно 10-15 добре развити „свещи" със средно тегло 40-50г.
„Свещите" се прибират всеки ден, при силен растеж - и два пъти през деня: сутрин и вечер.
Трябва да се прибират своевременно, защото иначе позеленяват и загрубяват.
Появата на пукнатини по почвената повърхност показва, че „свещите" са станали готови за изрязване.
„Свещите" се отрязват в основата със специален нож, 3-4 см над кореновата шийка.
Дупките, получени след изрязването им, се запълват с разложен оборски тор.

Преди консумацията „свещите" трябва да се държат на хладно и на тъмно място.
В хладилник издържат около един месец, в изба - 2-3 дни.

От 1 дка се получават 600-1500 кг доброкачествени „свещи".
Едно насаждение от аспержи се използва 15-20 години.

Засаждане и отглеждане на Ябълки

Ябълката е овощен вид с много голямо стопанско значение за българското овощарство. Тя е една от най-рентабилните и доходоносни овощни култури.
В сравнение с другите култури на умерения климат се отличава с голяма родовитост, като дава най-големи добиви.
Освен за консумация в сурово състояние от ябълките се произвеждат и редица продукти като сушени резени, безалкохолни напитки, вино, пектин и др. Мястото, на което ще се отглежда ябълката или ще се създава ябълкова градина, трябва да отговаря на определени климатични и почвени условия. От климатичните фактори най-голямо значение има топлинният режим, особено минималните температури и късните пролетни студове и слани, както и тяхната честота. Ябълката е една от най-студоустойчивите овощни култури и понася студове до –30 С.
Тя е особено взискателна към количеството на валежите, които у нас обикновено са недостатъчни през юли, август и отчасти – септември. Поради високата й устойчивост на студ ябълката е подходяща за отглеждане на почти всякакъв вид терени. Не са препоръчителни единствено ниските затворени котловини, защото студеният въздух пада надолу по склоновете им и се задържа в ниските места. От значение е и надморската височина – оптимално добрите условия са до 800 m, като над 600 m трябва да се имат предвид ранните есенни слани, забавящи вегетационния период. На такива места не бива да се засаждат къснозреещи сортове.
Ябълката се развива нормално и плододава добре на достатъчно дълбоки (над 100 cm) влагоемни и богати с хранителни вещества почви. Освен типа на почвата, голямо значение за мощното развитие на кореновата система има и нейната пропускливост. Вредно влияние оказват водонепропускливите почви, тъй като те са бедни на кислород, и корените на дръвчетата се задушават и умират. Пропускливостта на долния почвен слой трябва да бъде умерена, но не и силна, в противен случай бързо изсъхва.
Нивото на подпочвените води не бива да е по-високо от 1,5 m до повърхността. За ябълкова овощна градина не са препоръчителни места, чиито подпочвени води, макар и за кратко, се покачват по-високо от 80 cm до повърхността. При такива условия пръстта трябва предварително да се дренира.
Когато се създава овощна градина на мястото на изкоренена стара, трябва да се има предвид, че след костилкови могат да се засаждат семкови овощни видове, напримар ябълка след череша. Най-малко 20 години след изкореняване на ябълки обаче може да се създаде ново насаждение от същия вид. По този начин ще се избегне вредният ефект на почвената умора.
Средната продължителност на живота на ябълковото дърво върху силнорастяща подложка е 40–50 години, а върху слаба – 15–25 години.
В зависимост от годишния сезон, през който зреят, ябълките се делят на летни, есенни и зимни. Летните узряват през юли–август, а консумативна зрялост придобиват още на самото дърво или наскоро след беритбата. Съхраняемостта им обаче е малка – около 10 дни. При есенните сортове беритбената зрялост настъпва през втората половина на август до началото на септември, а потребителната – 15–30 дни по-късно. Зимните сортове пък се берат през септември–октомври, а консумативната зрялост се достига 2–5 месеца по-късно, като някои от тях издържат до късна пролет. Те са и най-многобройните, най-широко разпространените и важни ябълкови сортове.
„Молиз Делишез“. Плодовете му узряват обикновено в периода 15–20 юли. Те са едри до много едри, заоблено конични, с размит и на ивици червен цвят, сладки, ароматни и с много добро качество. В хладилни условия плодовете се съхраняват до 3 месеца. Опрашители – „Старкримсон“, „Грени Смит“, група „Златна превъзходна“.
„Прима“. Плодовете узряват в периода 20–25 август. Те са средно едри до едри, заоблено конични, тъмночервени, сладко-кисели, с добро до много добро качество. Съхраняват се до 3 месеца в контролирани условия. Опрашители – „Виста бела“, „Молиз делишес“, „Флорина“.
„Джонатан“. Плодовете обикновено узряват в периода 5–15 септември. Средно едри са, тъмночервени, често с ръждиви повлекла, освежаващо кисели, ароматни, с много добро до отлично качество. В хладилни условия се запазват 5–6 месеца. Опрашители – вариететите на „Червена превъзходна“ и „Златна превъзходна“, „Златна пармена“.
„Старкримсон“. Плодовете узряват в периода около 10–20 септември. Те са средно едри до едри, кълбовидно-конусовидни до удължено-конусовидни, почти изцяло тъмночервени, сладки, ароматни, с много добро качество. В контролирани хладилни условия се съхраняват до 6–7 месеца. Опрашители – „Молиз делишес“, „Прима“, „Озарк голд“, групата „Златна превъзходна“, „Грени Смит“.
„Купър 4“. Плодовете обикновено узряват в периода 15–20 септември. Трудно се различават от плодовете на „Старкримсон“ и опрашителите са същите.
„Ервин Баур“. Плодовете узряват в периода 15–20 септември. Те са средно едри, кълбовидно-конусовидни с размит и на ивици червен цвят, сладко-кисели с добро до много добро качество. В хладилни условия се запазват до 6–7 месеца. Опрашителите са неустановени.
„Глостер 69“. Плодовете обикновено узряват през периода 20–30 септември. Те са средно едри, заоблено-конични, почти изцяло тъмночервени, сладко-кисели, с много добро качество. Съхранени в хладилни условия се запазват 6–7 месеца. Опрашители – „Прим руж“, „Златна пармена“, групата „Златна превъзходна“, „Мелроуз“, „Грени Смит“.
„Смути“. Узрява в периода 20–30 септември. Плодовете са средно едри до едри, заоблено-конични, жълти, сладки до слабо кисели, ароматни, с много добро до отлично качество. Запазват се в хладилни условия около 6 месеца. Опрашители: „Мализ делишес“, „Прима“, „Прим руж“, група „Червена превъзходна“, „Мелроуз“, „Айвания“, „Грени Смит“.
„Белголден“. Узрява в периода 20–30 септември. Плодовете са средно едри до едри, кълбовидно-конични до удължено-конични, жълти, понякога с руменец, устойчиви на ръждивост, сладки до слабо кисели, ароматни, с много добро качество. Запазват качествата си до 6 месеца в хладилни условия. Опрашителите са като на „Смути“.
„Моспър Голден“. Плодовете обикновено узряват в периода 20–30 септември. Те са средно едри до едри, кълбовидно-конични, жълти, сладки до слабо кисели, ароматни с много добро до отлично качество. В хладилни условия се съхраняват до 6 месеца. Опрашителите са като на „Смути“.
„Мелроуз“. Плодовете обикновено узряват в периода 25–30 септември. Те са средно едри до едри, плоско-заоблени до кръгло-конични, тъмночервени, сладко-кисели, с лек аромат и много добро качество. В хладилни условия се запазват за около 6 месеца. Опрашители – „Златна пармена“, група „Златна превъзходна“, „Глостер 69“.
„Муцу“. Узряват в периода 25–30 септември. Те са едри до много едри, заоблено-конусовидни, жълти, устойчиви на ръждивост, сладки до слабо кисели, ароматни, с много добро качество. В хладилни условия се запазват до 6–7 месеца. Опрашители – групите „Червена превъзходна“ и „Златна превъзходна“, „Прима“, „Грени Смит“.
„Шарден“. Плодовете узряват в периода 1–5 октомври. Те са много едри, жълти, баз ръждавини, слабо кисели, с много добро качество. В хладилни условия се запазват до 6 месеца. Опрашители: „Червена превъзходна“, „Златна пармена“, „Прима“, „Мелроуз“, „Грени Смит“.
„Фуджи“. Узрява в периода 5–10 октомври. Плодовете са средно едри, плоско-кълбовидни до кълбовидно-конусовидни, покрити с размит и на ивици червен цвят, сладки, ароматни, с много добро качество. В хладилни условия издържат 6–7 месеца. Опрашители – „Джонатан“, група „Златна превъзходна“, „Грени Смит“.
„Грени Смит“. Плодовете обикновено узряват в периода 20–30 октомври. Те са срено едри, кълбовидно-конусовидни, наситено зелени, сладко-възкисели, с добро до много добро качество. В хладилни условия плодовете се запазват 7–8 месеца. Опрашители: „Молиз делишез“, групите „Червена превъзходна“ и „Златна превъзходна“, „Мелроуз“, „Айвания“.
„Либърти“. Плодовете обикновено узряват в периода 10–20 септември. Те са средно едри, кълбовидни до заоблено-конусовидни, почти изцяло тъмночервени, възкисели, с много добро качество. Опрашителите са неустановени.
„Джонаголд“. Узряват в периода 20–30 септември. Плодовете са средно едри до едри, жълтозелени с червени ивици, сладко-кисели, ароматни, с много добро качество. Опрашителите са неустановени.
„Демократ“. Плодовете узряват в периода 25 септември–5 октомври. Те са средно едри, плоско-заоблени, тъмночервени, сладки, слабо ароматни, с добро качество. Плодовете запазват качеството си в хладилни условия 7–8 месеца. Опрашители – неустановени.
„Старк“. Узряват през периода 1–5 октомври. Плодовете са средно едри, заоблено-конусовидни, зелени, със слаб кафяво-розов руменец на ивици, сладко-кисели, със сравнително добро качество. Плодовете се съхраняват в хладилни условия 6–7 месеца. Опрашителите са неустановени.
За по-добра организация на дейностите, свързани с отглеждането на ябълковите насаждения, е добре предварително да се предвидят места за пчелни кошери, плодохранилища, навеси и пътища, осигуряващи достъп на техниката, която ще се използва. Подходяща посока на разположение на редовете е север-юг, защото така най-добре се използва слънчевото греене.
Опрашването на ябълковите дървета в основни линии се извършва от пчелите. За всеки 10 дка са необходими по 2 пчелни семейства. Добре е кошерите в една група да са 40–50 броя, а разстоянието между отделните групи да е 600 m.
Подготовката за засаждане на ябълкови дръвчета трябва да започне с внасяне на двоен суперфосфат по 90 kg/дка и калиев сулфат по 60 kg/дка. Риголва се на дълбочина 60–70 cm или се изорава на 35 cm. След риголването се внасят по възможност 3–4 тона оборска тор, която се заорава на дълбочина около 20 cm. Подготвеното място се маркира, след което се изкопават посадъчните дупки с размери 60х60х60 cm. Есенното засаждане дава по-добри резултати от пролетното. При положителни температури може да се извърши и през зимните месеци. Ако мястото не е наторено предварително, това се извършва при засаждането. Желателно е смес от 1 кофа разложен оборски тор със 100–150 g двоен суперфосфат и около 60 g калиев фосфат да се размеси с почва, след което с тази смес да се запълни дупката до 30 cm под почвената повърхност. Преди засаждането раните на по-дебелите корени се опресняват. Точното място на засаждане на дръвчето се определя със садилна дъска. Дълбочината на засаждане трябва да бъде такава, каквато е била в разсадника – присадката да е на 5–6 cm над почвената повърхност. След засаждането всяко дръвче се полива с около 20л. вода. Направеният околостъблен кръг се допълва с оборска тор или почва, за да се намали изпаряването на водата, и да поеме повече влага от дъждовете.
Най-подходящата схема за поддържане на почвената повърхност на ябълковата градина е черната угар. Осъществява се чрез есенна оран на 14–16 cm през вегетационния период. Разрохкването на горния почвен слой подобрява водния и хранителен режим на почвата и унищожава плевелите. В междуредията на младите ябълкови градини могат да се отглеждат бобови култури, лук, ранни картофи и др. Не е препоръчително отглеждането на култури, които се поливат до късна есен, защото влагата през този период удължава растежа на ябълковите дървета и намалява студоустойчивостта им. Засяването е на 1 m от редовете на дърветата, след 3–4 години отглеждането трябва да се преустанови, а почвата да се поддържа с черна угар.
За нормалния растеж и развитие на ябълката от голямо значение е напояването. Тя се нуждае от почти два пъти повече вода, отколкото са валежите у нас, особено през юли и август. Поливната норма при младите дръвчета е 30–40 m3/дка, а при встъпилите в пълно плододаване – от 60–80 m3/дка. Напояването на леките почви е с по-малко количество вода, но по-често и обратно. Първите две години след засаждането поливането може да се извършва в околостъблените кръгове. След това се прекарват бразди от двете страни на реда и върху цялото междуредие в зависимост от необходимостта. Разстоянието между браздите варира между 70 cm и 100 cm в зависимост от състава на почвата. В градини с по-голям наклон или недостатъчно равен терен е препоръчително капковото напояване – водата се подава чрез специални устройства в най-наситената с корени зона. При този метод на поливане се пести най-много вода, осъществява се точно дозиране на подаваното количество съобразно потребностите на културата, намалява се изпарението поради по-малката навлажнена площ, предоставя се възможност за внасяне на торове с поливната вода и за пълно механизиране и автоматизиране на напоителния процес.
Резитбата регулира не само растежа, но и плододаването на ябълковите насаждения. Перспективен начин за оформяне на ябълковите дръвчета е т.нар. свободнорастяща корона. Тази резитба се характеризира с това, че до встъпването в плододаване на ябълковите дървета резитбите са много малки или въобще не се извършват. Предпочитани са силнорастящите подложки. Този метод влияе положително върху бързото израстване на дърветата. Те встъпват по-рано в плододаване, а по този начин намаляват и грижите за насажденията.
След засаждане напролет дръвчетата се съкращават на 90-100 cm от почвената повърхност. През първия вегетационен период се извършва зелена резитба. Оставят се 4 филиза на дръвче – 1 водач и 3 за скелетни клони. Скелетните трябва да са под ъгъл около 45 градуса към водача и да са разположени сравнително правилно.
Със зелената резитба се отстраняват нежеланите филизи, растящи под остър ъгъл. Препоръчително е скелетните клони да не са от съседни пъпки, за да се осъществи здраво срастване между тях и водача. Следващите няколко години дърветата се отглеждат свободно, без резитби. Около шестата година след засаждането трябва да се започне постепенно просветляване на короната, което продължава 2–3 години. Силният растеж затихва със започване на усиленото плододаване. Тогава може да се извърши резитба за съкращаване на скелетните клони и разклонения.
Непосредствено след резитбата всички изрязани клони, леторасти, изкоренени дървета, събрани изсъхнали плодове и окапали листа трябва да се изнесат от насажденията и да се изгорят за унищожаване на натрупаната в тях зараза от болести и неприятели. По клоните и стволовете на дърветата зимуват редица неприятели – яйчени купчинки на гъботворката, щитчета и ларви на щитоносни въшки, пръстенчета на пръстенотворката, гнезда на ябълков молец, златозадка и т.н. Те трябва своевременно да се изстъргват, събират и изгарят, за да се намали плътността им и да се улесни борбата с тях по време на вегетацията на дърветата.
Ежегодните загуби на продукцията вследствие на нападенията на неприятели, плевели и заболявания, могат да бъдат намалени чрез правилно третиране с химически средства за растителна защита. Новите високодобивни ябълкови сортове, които имат едри плодове и много добри вкусови качества, по принцип са по-чувствителни към брашнестата мана, струпясване и неприятели. Това налага ежегодно (още през пролетта на първата година) да се извършват наблюдения на насажденията и съобразно степента на нападение да се третират с химически средства.
За борба със зимните яйца на червения овощен акар, листните, щитоносни и кръвни въшки, яйца на педомерка и др. още късно през зимата плододаващите ябълкови насаждения се третират с Асфик 3% и Арзин 3%. Пръска се обикновено през февруари или първата половина на март – от набъбване до разпукване на пъпките, при тихо и топло слънчево време. Всички части на короната на дърветата се обливат добре с над 100 l/дка готова емулсия.
Преди цъфтежа се извършват едно или две пръскания за борба срещу брашнестата мана и струпясването. Първото предцъфтежно пръскане се прави с 1-процентов бордолезов разтвор при фенофаза „край на зелен конус“ – начало на „миши уши“. Второто предцъфтежно пръскане се извършва около 2 седмици по-късно. Използва се един от следните препарати: „Анвил 5 СК“ – 0,06%, „Пънч 40 ЕК“ – 0,0075%, „Фоликур 25 ВГ“ – 0,04%, „Рубиган 12 ЕК“ – 0,06%, „Сапрол 19 ЕК“ – 0,2%, „Систан 12 Е“ – 0,06%, „Скор 250 ЕК“ – 0,02%, „Суми 8 12,5 ВП“ – 0,045%, „Топсин М 70 ВП“ – 0,15%, Трифмин 30 ВП“ – 0,3%, „Шавит Ф 71,5 ВП“ – 0,2%, „Вектра 10 СК“ – 0,03%.
При сортове, чувствителни предимно към струпясване, двете предцъфтежни пръскания могат да се извършват с един от фунгицидите „Браво 500“ – 0,25%, „Делан 750 СК“ – 0,075%, „Дитан М 45“ – 0,2%, „Пероцин 75 Б“ – 0,4%, „Полирам ДФ“ – 0,2%, „Шампион ВП“ – 0,3% (прилаган до фаза „миши уши“).
Срещу брашнеста мана, струпясването и кафявото гниене се извършва и едно пръскане по време на цъфтежа с някой от посочените тук или регистрираните за целта препарати.
Непосредствено след цъфтежа се извършва едно пръскане за борба със струпясването и брашнестата мана с изброените химически средства. При нападение от акари се третира с един от следните препарати: „Аполо 50 СК“ – 0,04%, „Митак 20 ЕК“ – 0,3%, „Митиган 18,5 ЕК“ – 0,2%, „Митран 50 ВП“ – 0,13%, „Неорон 50 ЕК“ – 0,075%, „Нисоран 5 ЕК“ – 0,05%, „Омит 57 ЕК“ – 0,1%, „Ортус 5 СК“ – 0,05%. Срещу листогризещите гъсеници може да се приложи един от следните препарати: „Нуреле Д“ – 0,05%, „Золон супер“ – 0,06%, „Тиодан 35 ЕК“ – 0,3%, „Агрия 1050“ – 0,15%. За борба с листните въшки през вегетацията се използват: „Ацтек 140 ЕВ“ – 0,07%, „Ортен 75 РП“ – 0,05%, „Примор 25 ВГ“ – 0,1%, „Би-58“ – 0,05-0,07%, „Пираника 20 ВП“ – 0,025%, „Хостаквик 50 ЕК“ – 0,1%, „Моспилан 20 СП“ – 0,0125%.
Две седмици след това се извършва второто следцъфтежно пръскане срещу всички посочени тук болести и неприятели. Третото (срещу струпясването и брашнестата мана) се извършва през май и началото на юни. Следващите следцъфтежни пръскания трябва да се правят с изредените препарати през 2 седмици.
Борбата с първото поколение ябълков плодов червей започва, когато завързите на ябълката наедреят до размера на лешник. Използва се един от следните инсектициди: „Данитол 10 ЕК“ – 0,05%, „Алсистин 25 ВП“ – 0,04%, „Релдал 50 ЕК“ – 0,1%, „Булдок 0,25 ЕК“ – 0,04%, „Золон 35 ЕК“ – 0,2%, „Децис 2,5 ЕК“ – 0,03%, „Вазтак 100 ЕК“ – 0,0125%, „Дурсбан 4 Е“ – 0,2%, „Мезурол 500 ФС“ – 0,15%, „Талстар 10 ЕК“ – 0,03%, „Димилин 25 НП“ – 0,04%, „Екалукс 25 ЕК“ – 0,15% и „Суми Алфа 5 ЕК“ – 0,02%. Второто пръскане срещу първото поколение се извършва със същите препарати и концентрации обикновено 2 седмици след първото. Срещу второто поколение от ябълков плодов червей пръсканията продължават до 25–30 август.
При чести превалявания се създават условия за развитие и нападение и от брашнеста мана и струпясване, поради което е наложително към пръсканията срещу плодовия червей да се прибавят и препаратите, посочени за борба с тях.
Плевелите са съществен фактор за получаване на нормални добиви от ябълковите насаждения. Химическата борба може да започне при 3-годишно насаждение. Прилага се хербицидът „Раундъп“ в доза 400–500 ml/дка. Използва се срещу едногодишни и многогодишни плевели, внесен във фаза „бутонизация“ или цъфтеж на широколистните и изкласяване на житните плавели. „Раундъп“ се поглъща през листата и се придвижва в корените и коренищата, включително и в по-дълбоко разположените за 1–3 денонощия. От въздействието на препарата едногодишните плевели загиват за 3–4 дни, а многогодишните – за 15–20 дни. За постигане на висок хербициден ефект плевелите трябва да бъдат свежи и в активен растеж. При условия на ниска атмосферна влажност, температура над 30 OС, слабо слънчево греене и дъжд, паднал до 3–4 часа след пръскането, ефектът от хербицида намалява. При третиране с „Раундъп“ трябва да се предпазват листата и незрялата кора на ябълковите дървета. За оптимален разход на работен разтвор се счита 10–20 l/дка за тракторни пръскачки, а за гръбните – до 30 l/дка. В случаите, когато прецизното спазване на дозата не е възможно, се препоръчва употребата на работен разтвор 2 l на 100 l вода.
Автор - Ст.н.с. Илия Проданов

Засаждане на Лози

Засаждането на лозите може да се извършва през есента и през пролетта.
Установено е, че при есенното засаждане се получава по-висок процент на прихващане и по-силен растеж на лозите през първата година.
Пролетното засаждане се приема у нас като по-масова практика.
Най-добре е то да се извърши през втората половина на март и началото на април, щом е възможно да се работи.
Преди засаждането, корените на лозите се накисват във вода един-два дни, за да се освежат. Това мероприятие е задължително, когато засаждането се извършва през пролетта.
Подготовката на лозите за засаждане става по следния начин:
- запазват се всички добре развити корени, разположени в основата на подложката;
- корените се подрязват на дължина от 6 до 8 см;
- наранените и повредените корени се отстраняват до здрава тъкан;
- всички корени, развили се от по-горните възли се премахват до основата;
- пръчката, развила се от калема се реже на 2 видими пъпки (очи);
- ако са покарали повече пръчки, се избира тази, която е по-силна и има по-добро разположение, останалите се премахват;
При невъзможност закупените лози да се засадят веднага, временно могат да се съхранят в избено помещение при температура, която не се понижава под 0°С.
Кореновата система се покрива с влажен, чист, речен пясък, който периодично трябва да се навлажнява.
Ако не се разполага с пясък е възможно корените да се покрият и с влажна почва.
Засаждането на лозата може да се извърши по няколко начина: в ямки, със садило, с хидробур, чрез отваряне на бразди, с посадъчна машина и др.
Засаждането в ямки е най-разпространения начин у нас.
При него прихващането на лозите е много добро.
Изкопаването на ямките се извършва по следния начин:
Ямката се изкопава на отбелязаното с маркирна тел място с лопата на дълбочина 40 см. и ширина 25-30 см;
- в основата на ямката е добре да се внесе 1-2 кг добре угнил оборски тор, предварително размесен с рохкава почва;
- лозичката се поставя в ямката така, че корените да легнат върху предварително подготвеното дъно на ямката;
- до средата на ямката се засипва с почва, която се притъпква много добре, след което в ямката се внасят 5-6 литра вода;
- след попиване на водата се дозасипва с почва до горния край на ямката и отново се притъпква добре;
- до самата лоза се забива маркир, който показва къде се намира чепът на засадената лоза;
- важно е при поставяне на лозата в ямката мястото на спойката да се намира на нивото на почвената повърхност;
- над засадената лоза се прави купчина от рохкава почва, която при пролетното засаждане покрива чепчето с почвен слой от 5-6 см., а при есенното засаждане - от 25-30 см;
- Задължително условие е през вегетацията купчинките да не се разкриват. При по-тежки почви до самото чепче може да се посипе пясък или купчината отгоре да се посипе, за да се предотврати образуването на дебела кора.
- През вегетацията новите леторасти покарват през оформената купчина от почвата. Когато се образува кора на купчината след дъжд, тя се разрохква, а при нейното слягане се възстановява.
- Когато леторастите достигнат 25-30 см купчините се разравят и се почистват росните корени, след което купчините се възстановяват отново.
- При необходимост се води механична или химична борба с телени и сиви червеи.
- Младите лози не се филизят, кършат или колтучат, тъй като при намаляване на листната маса те отслабват.
- В началото на септември купчините се разравят, за да узрее основата на летораста и отново се загребват преди настъпване на студовете.
- За предпочитане е резитбата на едногодишните лози да се извърши през пролетта на втората година.

Изпълнение на Предварителните поръчки от директория Луковици за пролетно засаждане

Уважаеми потребители на онлайн магазина,
От днес започваме изпълнението на Предварителните поръчки от директория Луковици за пролетно засаждане.
Информация за датата на доставка и транспортните разходи ще получите на и-мейла, който сте написали в профила си.
Ако имате въпроси относно онлайн поръчка, не се колебайте и се свържете с нас на тел. 0895417013, 0895417007, 0893692456 всеки ден от 9.00 до 17.00ч
StrelitziaTeam

Отглеждане на Черен Сладък Корен

Черен корен ( Scorzonera hispanica L. ) наричан още козелец, черна козя брада, скорцонер, сладък корен е разпространен в цяла Европа. Отначало е бил разпространен като медицинско растение против чума,а в последствие става и зеленчукова култура, която измества овесения корен. 
Първите сведения за култивирането на това растение датират от 1660 г. В наши дни най-голям производител на черен корен е Белгия (с около 20 000 дкр./годишно) следвана от Холандия и Франция. Кореноплодите на черния корен се използват като подправка на супи и ястия, за приготвяне на разхладителни напитки,сиропи и сладолед, а също и като сурогат на кафето. Те добиват много добър вкус след влияние на силни студове. Преди готвене се обелва кожичката им, която е груба (вътрешността е богата на млечен сок, който е лепкав когато изсъхва, затова често за тази операция се използват ръкавици). Обелените и/или нарязани корени трябва да се използват веднага, защото бързо потъмняват. По отношение на вкуса може да се каже, че различните хора го описват по-различен начин - на едни напомня на стриди (едно от английските му имена е черно стридено растение), на други на аспержи, на трети на артишок, а на мене на картофи. Младите листа се използват за салати и сосове,а в някои страни за храна на буби и за фураж на селскостопански животни.
Черният корен (Scorzonera hispanica) се отглежда заради кореноплодите, които се образуват през първата година от култивирането; през втората година израства цветоносното стъбло.
Кореноплодите на черния корен са вретеновидни или цилиндрични, дълги 25-35см, с тъмнокафява повърхност и с бяла плътна месеста част. Кореноплодите съдържат 16 до 30мг % витамин С, витамините В1 и В2, соли на калция, желязото и фосфора и са висококалорични; богати са и на инулин, поради което са ценни за диабетици.
Листата са силно удължени, гладки, светло- или тъмнозелени. В млада възраст може да се използват за салата.
Черният корен е студоустойчиво растение. Не е много взискателен към влажността, но дава добър добив при напояване. Образува качествени кореноплоди на плодородна, съдържаща органични вещества почва с дълбок горен слой. Не понася кисела почвена реакция и торенето с пресен оборски тор.
За отглеждане на черен корен почвата се подготвя, както за морковите, на високи лехи или кавали. Засява се рано през пролетта - март, април(на 1см. дълбочина); възможна е и лятна сеитба на черен корен - през юли, август. Сеитбата е редова при 20 см разстояние между редовете с 0,8-1кг на дка семена. Изникват след 15-25 дена.  След прореждането в реда растенията се оставят на разстояние първоначално 3-5 см, по-късно - 12-15см. Растенията са устойчиви на болести и неприятели. През вегетацията почвата се плеви, полива и разрохква. Ако в пролетния посев започне стрелкуване на някои растения, цветоносните стъбла се отстраняват.
Кореноплодите може да се прибират 100-120 дни след поникването. За съхраняването им през зимата трябва да се изваждат по-късно през есента, но преди замръзването на почвата. За пазара се приготовляват вързани на снопчета. Средният добив на черен корен от 1 дка е 1000-2000кг кореноплоди.
Съхранявайте през зимата както морковите при температура не по-ниска от 0°C и не по-висока от 5°C и 95-98% относителна влажност. При тези условия сладкия корен може да се съхранява около 6 месеца.

Отглеждане на Цикория

Позната от хилядолетия като полезна, вкусна и лечебна храна, кореноплодната цикория се нарежда на едно от първите места измежду диетичните зеленчуци и се явява подходяща растителна храна за болните от диабет.
Салатната цикория е популярна за храна през зимните и пролетните месеци и често може да ги видите, като част от менюто на добрите ресторанти.
Колкото по-късно се засее, толкова по-устойчива е на студа. Захарната глава може да издържи температури от порядъка на минус 3-4С.
Тя се реколтира късно през зимата и може да се съхранява до края на Януари. Листата на цикорията се използват за салати и др.
Интересен факт е, че цикорията се използва за получаването на популярната Инка, която е заместител на кафето. За целта кореноплодите се почистват, обелват се, нарязва се на кубчета, изпичат се и се смилат на прах.
Този листен зеленчук е бил използван за храна още от древните египетски и римски войни, които пълноценно се възползвали от хранителните и лечебните й качества.
Цикория може да отгледате лесно и в домашни условия – в парник или дори в съдове в мазата. За целта са нужни кореноплодни с дължина 15-20 см, с диаметър при челото 3-5 см и с добре оформена връхна пъпка. Ако кореноплодите са по-дълги, трябва да се подрежат, защото всички трябва да са еднаква дължина. Издълбайте добре навлажнената почва и ги наредете изправени, с челата нагоре. Трябва да са наполовина или дори повече зарити в пръста, на еднаква височина и равно разстояние едно от друго.
Отгоре насипете, загнил оборски тори или пясък на дебелина 25-30 см. Важно е да се отбележи, че колкото по-плътен е покриващият слой, толкова по-качествени ще са израсналите кочани. Нужно е да се поддържа постоянна влажност и да се покрие отгоре.
По време на първата седмица температурата трябва да е около 10 градуса, а по-късно- към 15-18 градуса.
Кочаните цикория израстват до повърхностния слой за 25-30 дни. След това е нужно да отстраните покривният слой внимателно и да изрежете обезцветените кочани с 1 см от кореноплода. Около 200-250 кочана могат да се получат от 1 кв. м.
Кореноплодната цикория съдържа в големи количества инулин. Именно това я прави изключително диетична и подходяща храна за хора, страдащи от диабет.
В салатната цикория също е богата на инулин и доста фруктоза.
Всъщност цикорията е богата на много повече витамини и минерали отколкото традиционните салати. Заради високите дози нулин и интибин цикорията е популярна като средство за стимулиране на апетита.
В състава на Цикорията се откриват високи дози калций, фосфор, желязо, магнезий и витамините A1, B1, B2, C, E. Листата на цикорията са много богати освен на инулин, на белтъчини, захари, минерални соли. По своята същност инулинът е горчиво вещество с благотворен ефект върху храносмилането. В 100 г цикория се съдържат: 23 ккал, 1.7 г [протеини], 0.2 г мазнини, 4 г въглехидрати и 0.9 г фибри.
Цикорията е деликатен листен зеленчук, при избора на който трябва да сте доста внимателни. Най-добре е да предпочитате на пазара малки, светли и компактни глави цикория.
Внимателно съблюдавайте дали върховете на листата са светло жълти, защото те са доста по-добри от цикорията, която има кафяви или зелени върхове. За да запазите хрупкавата структура на листата цикория, е добре да съхранявате цикорията не повече от 3-4 дни в хладилник. 
Като храна цикорията е ценена заради хрупкавата си текстура с деликатна горчивина, която лесно се премахва, ако листата престоят в вода с малко оцет. От там насетне може да приготвите цикорията по различни начини – да я сварите, задушите, печете и т.н. В свежо състояние, под формата на салата, цикорията гарантира пълен набор от вкусове и полезни вещества. 
Приятният леко горчив вкус на цикорията добре се комбинират с други зеленолистни зеленчуци, пикантни сирена, ядки, като орехи, кедрови ядки, бадеми, но също така добре се съчетават с чесън, червено цвекло или резени ябълки и круши.
Листата на цикорията може да използвате като подложка за различни предястия – поръсени с малко лимонов сок или зехтин, а върху тях може да подредите малки резени сварени яйца, ароматни сирена, риба, пилешко или друго месо. Разбира се, цикория може да включите в състава на различни ястия, като запеканки, яхнии, сосове за паста и т.н.
Освен това може да се запече и на скара, да се сготви на супа и т.н.
С цикория може да се приготви дори и щрудел. 
Освен ползена за стомаха, цикорията е добра и за сърцето. Ако редовно хапвате от този полезен листен зеленчук, може да неутрализирате вредните влияния на алкохол и мазни храни.
При включване ежеседмично на цикория в менюто, може да намалите риска риска от сърдечно-съдови заболявания, са укрепите имунната си система, да се чувствате по спокойни и уравновесени.
В това отношение отварата от цикория прави чудеса, защото е в състояние да премахва стреса и са успокои нервите. 
За хора, които искат да свалят килограми, диета, включваща цикория е изключително подходяща.
Цикорията е нискокалорична, действа добре на стомаха, като подобрява храносмилането и изчиства кръвта, в резултат на което се намалява съдържанието на захар в кръвта и се увеличава физическата издръжливост на човек.

Отглеждане на Захарно цвекло

Захарното цвекло (Beta vulgaris L.) е най-важното кореноплодно растение в България, което се отглежда заради кореноплодите, в които се натрупват много захари, главно захароза.
Захарното цвекло е основната култура за производство на захар в страните с умерен климат, така както захарната тръстика е основна за страните в тропическите райони на света.
Около 40% от световното производство на захар се добива от кореноплодите на захарното цвекло.
Расте много бързо - месец след поникването кореновата система достига до 2-2,5 метра дълбочина и 90-120 см настрани.
В кореноплода се различават чело (глава), шийка и същински корен.
Челото е силно скъсено стъбло, от което излизат листата, а в основата им се образуват пъпки. Шийката представлява разпръснало се подсемеделно коляно, разположено между челото и същинският корен. По нея няма листа, пъпки и коренови разклонения.
Същинският корен е по-долната част на кореноплода, под шийката. Представлява удебелена част от централния корен. Той се разполага изцяло в почвата. Формирането на кореноплода преминава през няколко етапа. Разпределението на захарите в кореноплода във вертикално и хоризонтално направление е неравномерно.
В надлъжно направление най-много захари се съдържат в шийката и горната част на корена, а най-малко - в челото и същинския корен.
Листата са големи, носени от дълга месеста дръжка. Събрани са в листна розетка и са разположени в горния край на кореноплода. Образуват се през целия вегетационен период и са 50-60 на брой. Листа се образуват и през втората година от развитието на цвеклото и са разположени последователно по стъблото.
Стъблото се образува през втората година от развитието на цвеклото. Достига височина 1-1,5 см и е в различна степен разклонено. То е ръбесто, отначало тревистозелено, а по-късно се вдървенява и става кафяво. Понякога стъблата се образуват още първата година от развитието на цвеклото.
Цветовете са двуполови и събрани на групи от 1-7 в пазвите на прицветниците. Разположени са на разклоненията по стъблото. Около плодника са разположени жлези, които по време на цъфтежа отделят нектар с характерна за цвеклото миризма. Цвеклото е кръстосаноопрашващо се растение. Пренасянето на прашеца става по вятъра и насекомите.
Плодът представлява съплодие (преход между орех и кутийка) и се състои от семе и твърда обвивка, образувана от обвивката на плодника и разрасналия се околоцветник.
Семето е дребно. По форма е бъбрековидно, лъскаво, с кафявочервена окраска. Състои се от зародиш, перисперм и обвивка. При правилно съхранение семената запазват кълняемостта си за дълъг период от време (над 10 години).
На практика цялото растение цвекло се използва. Листата и „челата“ имат висока хранителна стойност за животните, а след извличането на захарта в захарните заводи се получават други фуражни продукти: резанки и меласа. 
Цвеклото е една от чувствителните към заплевеляване култури, особено в ранни фази от развитието си. Премахването на плевелите трябва да се извършва навреме в противен случай добивът може да намалее с 40 до 80 % в зависимост от размера на заплевеляването или да бъде напълно унищожен.
Наличието на плевели в посевите на захарното цвекло довежда също и до влошаване технологичните качества на кореноплодите.
В сеитбообращението захарното цвекло може да се отглежда на едно и също място след 4-5 години. Това е култура, която не понася засяване след себе си.
Най-добри предшественици за него са: зърнено – бобовите или зърнено – житните култури. Това създава условия след тези култури да се извърши ранна дълбока оран, чрез която се намалява плътността на едногодишните плевели, а едновременно се подпомага и борбата с многогодишните видове.
С допълнителните лятно-есенни обработки на почвата се унищожават поникналите плевели след дълбоката оран. През пролетта преди сеитбата на цвеклото е добре да се извърши едно брануване и заравняване на почвата, с което се провокира поникването на плевелните семена, разположени в повърхностния почвен слой. Култивиране на дълбочина 5-6 см непосредствено преди сеитбата на културата е също целесъобразно за отстраняване на плевелите. Борбата с плевелите през вегетацията на захарното цвекло се извършва с междуредови и вътрередови обработки, с които се постига унищожаване на плевелите до 60%.
Първата захарна фабрика в света за преработка на захарно цвекло е открита през 1802 г. в Силезия, Полша, а в България през 1898 г. в София 
Процесът на извличане на захар е накратко, както следва: корените се измиват старателно, а след това се нарязват на тънки ленти. Захарта се отстранява от тях чрез дифузия с топла вода през серия от отделения. Топлата вода първо достига лентите цвекло, от които по-голямата част от захарта е била вече отстранена и постепенно преминава към тези, съдържащи повече захар. Тази гореща вода се появява като "суров сок" със захарно съдържание от 10 до 15%. Този сок първо се третира с лайм, за да се отстрани частта, не съдържаща захар, а после с CO2 газ и се филтрира. Това става чрез поредица от пет нагрявания на пара и вакуумно изсушаване. Към крайния супер наситен разтвор се добавя захар на кристали за насърчаване кристализацията на захарта. Кристалите се отделят чрез центрофуга.
Разделената меласа се преварява и центрофугира, за да се отдели допълнителнителната захар. Накрая меласата се третира с лайм и смесва със "суров сок", за да се извлече още повече захар.
Още в древността захарното цвекло е ползвано при лечението на различни болести като главоболие, треска и запек.
То действа пречиствателно на организма, като повишава нивото на кислорода в кръвта, спомага за формирането на кръвни клетки, изчиства токсините и др. То е богато на фосфор, калий, манган. Цвеклото е богато на витамин C, а в листата му има и витамин А. 
Фолиевата киселина в захарното цвекло се използва като андитиоксант. Действа благоприятно върху различни заболявания на сърцето и вродени дефекти. Поради съдържанието си на оксалат, не е се препоръчва на хора с бъбречни и жлъчни проблеми.
Цвеклото е и най-сладкият зеленчук - захарното му съдържание е по високо от тези на морковите и сладката царевица. В червеното цвекло захарността е до 10%, докато в захарното - 15 - 20%. Съдържа малко калории.

Отглеждане на Нахут

Нахутът е една от най-рано култивираните от човека култури. Понастоящем се отглежда на много места по света с достатъчно топъл климат.
Отглежда се най-вече в Турция, северна Африка, Мексико, Афганистан, Индия, Пакистан и Испания.
В Мексико и Индия нахутът е основна част от менюто на хората.
У нас нахутът е стара култура.
За него се споменава още в житието на Иван Рилски. Най-много нахут се отглежда в Бургаски и Пернишки окръг.
Изисквания към почвата не са големи. Успява на всички почвени типове, с изключение на киселите. Понася слабо засолените почви.
Нахутът е едно от най-богатите на белтъчини културни растения. Съдържа и въглехидрати, а също и малко мазнини - нещо, което го прави богата храна за хората.
Нахутът е добър източник на протеини, необходими на организма за клетъчното възстановяване. Изобилието от витамин Е укрепва имунитета, предпазва сърцето и поддържа здрави кожата и косата. Той съдържа и цинк, който подобрява функциите на имунната система и тимуса. В допълнение нахутът е полезен източник на изофлавони, които имат естрогеноподобен ефект и потискат образуването на тумори.
Ядките на нахута, подобно на тези на повечето бобови растения, са богат източник на белтъчини (около 20% от сухото съдържание). Те са също така добър източник на лецитин и фолиева киселина. Съдържанието на мазнини е ниско в сравнение с други ядки (например орехи, фъстъци и др.) 
Нахутът е смятан за афродизиак и е бил използван като такъв както от древните египтяни, така и от арабите.
Наистина, зърната му се разваряват трудно, което обяснява предпочитанията към други бобови култури, като фасула и лещата, но по хранителност той не им отстъпва. Затова пък изпечени са доста приятни. Смлени след изпичане могат да доставят удоволствието от кафето на онези, които не бива да поемат кофеин. Нахутът се използва за направа на гевреци, на симид, рахат локум, халви и др. В кулинарията зърната се накисват от 12 до 24 часа, след което могат да се приготвят във вид на супа, основно ястие или пюре. Може да се приготви със зеленчуци и да се сервира с гарнитура от кус-кус.
Стъблата и листата на това растение също са богати на белтъчни вещества, което ги прави добър фураж за животните, предимно на овцете. Трябва да се използват изсушени, защото в зелените е много високо съдържанието на оксалова, лимонена и ябълчена киселина. Разбира се, зърното също е добър фураж смляно като компонент на концентрираната смеска. Особено важно е значението му, когато се включи редом с други бобови растения в сеитбообръщението. Той е отличен предшественик на житните култури, а и на още много други.
Нахутът е най-студоустойчивото едногодишно бобово растение. Семената му започват да поникват при 2 градуса. Развилите се растения понасят повратни студове до 8 градуса под нулата, а има ли снежна покривка и до 22 градуса студ. Нахутът превъзхожда всички останали едногодишни бобови култури и по устойчивост на високи температури и засушаване. Негов минус обаче е, че не понася влагата. В много влажно време не образува достатъчно плодове, а се напада от гъбни болести.
Към почвата нахутът никак не е претенциозен. Стига да има хранителни вещества, предоставени му и чрез индустриални торове, той става и на леките песъчливи и на варовитите почви. Най-добри резултати при добра агротехника може да се очакват обаче на черноземите.
Изораната през лятото или есента почва, трябва да се култивира и бранува още при първа възможност през зимата, обикновено февруари. Като бобово растение нуждите му от азот не са големи, но си заслужава с есенната обработка да се внасят по 20-30 кг на декар суперфосфат. На бедните и леките почви е подходящо и торенето с по тон-два добре прегорял оборски, а още по-добре ще се отрази и добавката на калиев сулфат - по 10-15 кг на декар. Когато няма оборски тор, заслужава си да се използват и по 8-10 кг на декар амониева селитра по време на пролетната обработка
Най-подходящото време за сеитбата е през февруари, когото трябва да се изплезва първата възможност. Подходящото междуредово разстояние е 40 см между редовете. За сеитба на декар се изразходват около 6 кг семе от едросеменните сортове, а от сортовете с дребни семена - до 10-12 кг. Засяват се на дълбочина 5-6 см, но при засушаване и до 7-8 см.
Ако след сеитбата и преди поникването се образува почвена кора, се предприема брануване с лека брана напречно на родовете. Тази мярка при нужда се прилага и след поникването. По-нататъшните грижи за посева се състоят в редовно окопаване на почвата в междуредията и 2-4 пръскания срещу гъбни болести
Прибирането е много важен момент от грижите за нахута, тъй като по време на него може да бъдат формирани чувствителни загуби. На малки площи това става чрез изскубване или изсичане с мотика на растенията и овършаване на зърното подобно на фасула. Макар че шушулките на нахута не се разпукват и няма опасност от оронване както при фасула и лещата, с прибирането не трябва да се закъснява. Презрелите бобове и клонки се откъсват от стъблото и падат на земята. Това налага допълнителен труд за събиране, а презрелите зърна трудно се разваряват.
Най-подходящият момент за прибирането на нахута е, когато повечето бобове са пожълтели, а зърната в тях са започнали да се втвърдяват. И пак с цел да се избегне оронване на бобовете, прибирането трябва да се извършва рано сутрин. 
Семената се почистват, изсушават и съхраняват при 14% влажност.
Нахутът няма много неприятели и рядко се налага да се води борба срещу миниращата мушица. Между познатите болести големи вреди нанася чернилката - Ascohyta rabiei. Тя се разпространява много бързо и може да унищожи целия посев. Наблюдения за чернилката трябва да се водят непрекъснато, особено ако паднат дъждове по време на цъфтежа.
Освен с познатите средства (избор на устойчив сорт и обеззаразяване на семената), борба с чернилката успешно се води и през вегетацията. Още щом се забележат единични нападнати растения, посевът се третира с 2% бордолезов разтвор. Ако условията за развитие на чернилка са много благоприятни, болестта може отново да се разнесе и третирането трябва да се повтори.

Отглеждане на Целина

Целинатапредпочита прохладния климат. Най-добре расте при температура 18-20°С. Изисква по-висока температура от 25°С само при никнене.

Тя е студоустойчива. Кълновете и издържат до -4, -5°С, а възрастните растения издържат до -9°С. Бързо се яровизира, затова при много ранно засяване и по-продължително поддържане на положителни ниски температури може да формира цветоносно стъбло - стрелкува още през първата година. Целината е двугодишно растение - през първата година при правилно развитие образува листна розетка и кореноплод, а през втората - цветоносно стъбло.

Целината е много влаголюбива и може да се отглежда само с поливане. При засушаване растежът спира, а кореноплодите издребняват и загрубяват.

Рохкавата, структурна и влагоемна почва, богата с хранителни вещества, е най-подходяща за отглеждане на целина.

За препоръчване е да се засажда след култури, добре торени с оборски тор. Внасянето на 300-400 кг добре угнил оборски тор на 100 кв.м се отразява благоприятно върху хранителния режим и повишава добива на качествени кореноплоди. Пресния оборски тор предизвиква силен растеж на листата, но за сметка на кореноплодите, които остават дребни. Минералните торове действат по-ефективно при наличието на органични вещества в почвата. През есента заедно с угнилия оборски тор при обработката на почвата се внасят 2-3 кг суперфосфат и 3-4 кг калиев тор на 100 кв.м. Подхранва се с амониева селитра, но не повече от 1,5-2 кг на 100 кв.м.

Целината силно изтощава почвата и на едно и също място може да се отглежда след 3-4 години.

Подходящи предшественици са зеленчуковите култури, които се торят с по-големи количества оборски тор - краставици, домати, пипер, патладжан и др.